четвъртък, 26 януари 2012 г.

Снимка Leif Westling



То май не е лесна работа да си имаш блог, отстрани е някак много яко (както би се изразила дъщеря ми), но за една позакостеняла матрона хич не е лесно.

Аз съм V, имам дъщеря, която по стечение на обстоятелствата отглеждам сама. Всъщност тя е нещото, което ме държи, прави ме щастлива, понякога ме прави нещастна, пълни живота ми с цвят и шум. Тя е моят център и като се замисля, едно от малкото неща, заради които си струва ставането сутрин и всекидневната битка.

Иначе, работя в банка. За някои сигурно звучи скучно, но аз харесвам работата си. Имам кариера, на която държа, но това в повечето случаи е тежко бреме.  Аз съм от онзи тип жени с кариери, които в американските филми приличат на мъже. Това всъщност не е нещо, с което бих се похвалила, но за да успяваш в този мъжки свят, мъжкият модел на поведение е най-удачен. Не че понякога не се срутвам. Дори скоро плаках в работата. Плаках от яд, от безсилие, от умора. А това е типично женско...и се счита за проява на слабост. Корпоративната действителност не е никак розова..никъде.


Не знам, какво точно ще пиша в този блог. Ако се престраша, сигурно ще споделям доста със света..ако ли не, ще е едно неуспешно начало. Но като всяко начало е вълнуващо.


Няма коментари:

Публикуване на коментар