Тази вечер имах може би първия много сериозен разговор с дъщеря ми на тема, какво всъщност очаква тя от живота. Поводът беше тройката й на класното по математика. Не чиста тройка, три и половина, и както каза тя, то това си е чиста четворка. Но аз много се ядосах, не стига, че се опита да ме излъже, ами и целенасочено се опита да омаловажи случката. Аз избухнах...всъщност, опитвам се да не го правя, опитвам се да й говоря, но този път не се стърпях. 

Попитах я, какво точно я движи на тази възраст, какво иска, какво я вълнува. Тя обаче не можа да ми отговори. Беше напълно объркана. Явно този въпрос никога не й беше минавал през главицата. Казах й, че животът не е само слагането на кифленски снимки във Фейсбук и това, колко куул си облечен. Животът е посока, целеустременост. Казах й, че момчетата неминуемо ще дойдат, и ще си тръгнат, и пак ще дойдат, но по-важно е, какво всъщност иска тя. Казах й, колко важно е да чете..Вие знаете ли, че днешните деца не четат? Това е ужасяващо! Казах й, че животът не е лесен, казах й, че за мен той е бил много труден, и всичко, което съм постигнала го дължа на ясната идея, какво точно искам в него...Толкова много неща й наговорих. Дори не съм убедена, че разбра всичко.

А дали съм права, дали трябва да имам толкова големи очаквания към това дете? Все си мисля, че не го правя, заради вярата ми, че точно моето дете е гений. Но не мога да приема, че точно моето дете ще има празно, разглезено детство, което ще го превърне в разглезен консуматор, каквито са доста деца в днешно време. Бих искала да започне да мисли, да мечтае за това, което иска да стане, бих искала да има поне малко спортна злоба в нея, а не да се предава при първата трудност...

Все ми се иска да вярвам, че не очаквам невъзможни неща.

Снимка Leif Westling

То май не е лесна работа да си имаш блог, отстрани е някак много яко (както би се изразила дъщеря ми), но за една позакостеняла матрона хич не е лесно.

Аз съм V, имам дъщеря, която по стечение на обстоятелствата отглеждам сама. Всъщност тя е нещото, което ме държи, прави ме щастлива, понякога ме прави нещастна, пълни живота ми с цвят и шум. Тя е моят център и като се замисля, едно от малкото неща, заради които си струва ставането сутрин и всекидневната битка.

Иначе, работя в банка. За някои сигурно звучи скучно, но аз харесвам работата си. Имам кариера, на която държа, но това в повечето случаи е тежко бреме.  Аз съм от онзи тип жени с кариери, които в американските филми приличат на мъже. Това всъщност не е нещо, с което бих се похвалила, но за да успяваш в този мъжки свят, мъжкият модел на поведение е най-удачен. Не че понякога не се срутвам. Дори скоро плаках в работата. Плаках от яд, от безсилие, от умора. А това е типично женско...и се счита за проява на слабост. Корпоративната действителност не е никак розова..никъде.

Не знам, какво точно ще пиша в този блог. Ако се престраша, сигурно ще споделям доста със света..ако ли не, ще е едно неуспешно начало. Но като всяко начало е вълнуващо.